Jasmina Tesanovic
NORMALITY: A MORAL OPERA BY A POLITICAL IDIOT

CRITIQUE & HUMANISM Publishing House, Sophia, 2000

17 март 98

Цялата треперя, краката ми треперят насън. Чувствам се като героинята жертва от “Белият хотел”: защо краката ми треперят, като че ли някакъв ток преминава през тях в кръг? Дали ще ме подведат, ако ми се наложи да тичам? Страхувам се от смъртта и унищожението. Страхувам се от своята невъзможност да си представя каквото и да било бъдеще, дори обед, от който бих получила удоволствие. Наблюдавам дъщеря си с чувството на вина. Аз, която имам съдбата да ми треперят краката, не би трябвало да имам деца. Да правя от тях жертви. Щом живея тук, в Сърбия, щом живея тук през осемдесетте и деветдесетте. Трябваше да бъда достатъчно разумна, за да разбера, че не трябва да имам деца. Няма бъдеще, няма спокойствие. Когато бях бременна, през осемдесетте, с дни нямахме ток. Беше зима и Тито наскоро беше умрял. Тито винаги ни казваше, че имаме много ток, че сме богата страна, че сме най-добрите в света, между Изтока и Запада. Аз му вярвах, харесваше ми неговото лице, помня го откакто съм се родила. Мислех си, че ми е някакъв дядо. Веднъж, когато бях малка, трябваше да му поднеса цветя, но ме накараха да връча цветята на египетския президент Насър, защото бях висока, а Тито беше нисък, а Насър беше висок, а другото момиче - ниско. Оттогава винаги смятах, че да бъдеш нисък е въпрос на привилегия и красота.

.

Краката ми треперят, като че ли съм някоя стара жена. Когато бях дете, краката ми също трепереха, но тогава още нищо не знаех за живота, войните. Бях само едно дете, което се мъчи.

27 март 1998

“Морална опера” е заглавието на моето бръщолевене, макар че скоро идва 21 век. Дали Леопарди е постмодерен, макар че е написал своята морална опера през 19 век? Впрочем, какво ме е грижа за постмодернизма? Той не се интересува от моите морални дилеми и защо аз трябва да бъда по-морална от Папата. Вече нямам душа, разбита е на хиляди парченца. На нейно място е един диамант с остри ръбове, от който утробата ми кърви почти през цялото време, щом се помръдна, щом се замисля. Но диамантът сияе, понякога само за мен, понякога за всички чрез мен. Зависи от светлината и видимостта. Войната продължава, а ние сме политически коректни, което е мъчително за всеки, който не е американец и е политически коректен по друг начин. Американците не схващат, ние имаме друго разбиране за всекидневния живот, храната, емоциите, ние сме жертви, ние сме агресори. И натрапчивата американска помощ разбираме като истинска помощ само за идентичността на великата американска политически правилна нация. А ние, жертвите и агресорите, знаем, че американците за много неща са прави. Бихме искали да сме американци, но това е невъзможно. Американците не искат ние да сме американци, те искат ние да сме Онова Друго нещо, територията, на която могат да сложат нови неща. Не се обичам, когато мисля по този начин. Тук в Сърбия, днес и през последните няколко години, имах високия престиж на “предателка”. Защитавам американците, чуждата интервенция срещу националното варварство. Но не искам да бъда за никой друг Онова Друго нещо, още по-малко за най-великата сила на света, защото принадлежа на най-малката сила на света.

Следователно моята морална задача е да оцелея и да разкажа истината за своята смърт. Мислех първоначално да напиша теоретична книга, философска книга или просто проза a la Карвър. Но съм твърде тревожна, моят свят от думи е изграден от всекидневните грижи, трагедии, новини, липсата на пари, храна и любов между хората. Преди няколко вечери съседи разбиха моя луксозен отпреди войната автомобил, защото завиждат. Направиха го съвсем открито, като казаха, че те са загубили своите автомобили, тогава защо аз да имам. Съзнавам, че трябва да се защитя, да застана пред тях и да запищя: вие сте вандали, вие не сте праведници. Загубени сте. Няма закон, няма полиция, няма сила, която може да ме защити, това вече го няма, впрочем не биха ме и защитили, защото аз съм жена с луксозна кола. Жените трябва да имат мъже с луксозни коли, а луксозните коли се пазят днес с револвери в центъра на Белград. Моят съсед е беден алкохолик, който не можа да се адаптира към новия начин на печелене на пари чрез криминални престъпления. Загуби всичките си пари, ума си и по цял ден пие бира на тротоара. Той не е добър човек, той не е лош човек, той не е скитник, нито бивш гражданин, той е един от хилядите хора от тротоара, които живеят в постмодерното общество в Сърбия, основаващо се на морално и физическо разложение. Той не е отчужден, той общува и емоционално, и рационално. Той разбира Новия Ред и го следва. Ние и двамата сме част от Новите Бедни. Единственото нещо, което ни разделяше, беше моят автомобил, паркиран на тротоара, където той пие бира. И той се опита да премахне този символ, който ни разделя. Това го разбирам и няма да се опитвам да му обясня, че не бива да плюе, да драска или да удря колите. Та на него му се случиха толкова много лоши неща, защо не и на моята кола? А престъпникът от другата страна на улицата с голямата червена състезателна кола ни гледа строго: ясно е, ние го знаем, той го знае, всички го знаят – в този град никой не пипа неговата кола. Неговата кола носи пистолет.

27 март 1998

Мълчанието на нашите бащи, лъжите на нашите бащи и техните игри петдесет години по-късно. Това е и моят живот, част от техния, да, по-малко важната част, по-малко истинската, но аз трябва да знам. Истината. Знам, че не съществува нещо такова като Истина, но ми кажете истината и това да не бъде истина за Децата, за онези, които никога не трябва да научат за делата на своите бащи, за онези, които трябва да разкажат притчата завинаги и да съхранят Библията. Родителите ми утре могат да умрат, а никога не ми казаха какво наистина се случи. Те са герои, говорят езика на героите през всичките тези години, а аз съм несъстоял се герой. Паднал герой, не изпълних задачата си, обезцених тяхното образование. Срамуват се от мен, все още ме обичат, но не както някога – с цялата си кръв, гордост и тяло. Не желаят да дочакат слава от мен, защото се страхуват злото да не се разпространи. Е, та тези родители никога не са плакали, никога не са се държали за ръце, никога не са ми разказали колко страшни могат да бъдат гладът и унищожението. Казват ми, че съм страхливка, затова никога няма да ми кажат истината. Моята майка никога не ми каза колко боли, когато раждаш, защото бях страхливка и се страхувах от болката. Години по-късно чух, че е пищяла, докато ме е раждала. Това бях аз, хей… Аз никога не съм пищяла, бях сама и ми беше тежко, защото се страхувах да покажа нещо, което всички много добре знаеха. Че съм страхливка. Едно негероично същество, едно женско същество, ето какво съм. Крехко, клето, невротично същество, което се е посветило на това да избягва болката и страданието, което желае само усмивки и радост, и добри мечти. Те вярват - моите родители, които искат мечтите им да се осъществят чрез мен, - че такива хора не могат да осъществят никаква мечта. Такива хора са глупаци, дворцови шутове и поети. Такива хора нямат право да властват, нито пък е позволено да им се каже истината. Затова, че не исках да воювам в нито една война, затова, че никога не носих обувки с високи токчета, затова, че никога не вярвах в Абсолютната истина, те не искат да ми разкажат Своята история. Какво друго можех да искам от тях: те са само мои родители. Не пари, не слава, не власт, исках само техния прост истински разказ за живота им. Те не говорят, не пишат. Това правя аз вместо тях, с любов и омраза, с немощта на обезправеното и злоупотребеното поколение. Понякога пея, а понякога се подигравам на техния разказ. Гледат ме с бялото на очите си. Всъщност, не ги е грижа да страхливците, които не искат да воюват в нито една война, които не вярват, че съществува нещо такова като справедлива война. Те са воювали във всички онези балкански войни, стари и нови. Тяхното могъщество и идеи тласкаха хората към смъртта и създадоха онези смешни вождове, които се застъпват за старата смърт. Смъртта е навсякъде около нас. Повече е в живота, отколкото в смъртта, повече е в хората, които все още дишат, отколкото сред онези, които са престанали. Вече не обвинявам политиците и вождовете заради войните и трагедиите: всичко останало е създало тези вождове. И аз се причислявам към това, и моето безсилие да измъкна истината от своите родители.

7 април 1998

Начинът, по който нашият насилствен диктатор постави въпроса на референдума, който ще последва - дали искаме или не чужденци да ни управляват, - показва как той злоупотребява с властта. Аз съм личност, която се съмнява: не познавам диктатори, не познавам сърбите, не знам какво е политика на ежедневието. Знам, че винаги се съмнявам в добрите намерения, които не са ясни от самото начало. Неговата саморазрушителност усещам като своя. Факт е, че не мога да му се противопоставя, нито аз, нито моите съграждани. Но тогава, ми казват, става въпрос за пари, става въпрос за власт, просто думата е за удобния живот. А всъщност става въпрос за онова, което всички ние загубихме, според мерките на “нормалността”, и всъщност за онова, което той получи, което не би могъл в условията на “нормалния” живот, тоест с труд и феър плей. Така че моята нормалност е в негови ръце, използва я като изключителна своя нормалност. За да се чувства нормален и добър, нужно му е всички ние да страдаме. Този сценарий ми е познат, виждала съм го във всекидневния живот много пъти за кратко. Нима всичко е толкова просто? Имаме една незряла, разглезена, дива личност, която ни държи в кафез, палейки огън около нас, криейки ни от огледалото, като Пепеляшка в пепелта, убеждавайки ни, че сме диви сърби, каквито всъщност не сме, фалшифицирайки нашите мисли, роли, желания, история. Дали той е простодушната покварена мащеха, а ние - ангелите, или ние сме част от неговата същност, отговорни за неговата власт и за съпротивата? Въвлечени сме във война, която не разбираме и не желаем, благодарение на страхливците, които се страхуват да преговарят, защото не могат да говорят или рационално да мислят. Дали една пушка, един въоръжен войник са достатъчни да поведат хиляди хора на смърт? Спомням си за една картина от Втората световна война – един единствен войник води към газовата камера стотици хора, които се блъскат всички заедно, страхувайки се да се отделят един от друг. Ако един се затича, ще умре, но ако всички бяха побягнали в едно и също време, никой не би загинал. Само някой да беше грабнал пушката от ръцете му! Нашият диктатор размахва голяма готварска дървена лъжица. Той е твърде страхлив да носи пушка. Той играе самия себе си, а ние сме зрители от кафеза. Смятам се за един политически идиот. Идиот в древна Гърция е била думата, която е означавала хората, които не са имали достъп до знанието или информацията: всички жени по дефиниция и повечето мъже. Смятам се за неспособна да съдя, да избирам, не виждам възможности за избор, с които мога да се идентифицирам. Дали това е нормално? Дали е така защото съм жена? Дали това е състоянието на нормалност на жената – да не може да се идентифицира или да съди за политическия избор? Всичките политически избори на моите съграждани звучат агресивно, чудновато, глупаво или непостижимо по отношение на моя език и конкретни потребности. Необходимо ми е да се движа, трябва да общувам, да имам деца, да разговарям, да играя, да се забавлявам. Те не говорят за това: говорят за история, за историческата необходимост и права. Това не е моята история. И да е, аз не съм я правила. Говорят за кръв, за род, за гордост, за права, за визия. Но на мен нещо не ми достига, нещо страшно ми липсва. Губя разсъдък поради липсата на любов и разбиране, поради липсата на забавления, смях и лекота. Не мога 24 часа на ден да мисля за страха и смъртта, която е зад ъгъла. Мисленето за смъртта е равносилно на смърт. Истинската смърт е само физическо чувство, което умът ми може и да пропусне. Днес живеем тук в култура на смъртта, основана на инстинктите на умирането или оцеляването. Не желая да следя инстинктите си всеки миг. Искам да контролирам и управлявам своите основни инстинкти, за да се чувствам свободна и добре. Дали това е нормалността? Отдавна съм я загубила и то така постепенно, че едва мога да си спомня кога и как. Това беше една невидима загуба на една невидима категория. Липсва ми, знам, че съществуваше, макар че не мога да докажа това на никой тук.

НАТО

26 март 1999, 17 часа

Надявам се, че всички ние ще преживеем тази война: сърбите, албанците, добрите и лошите момчета, онези, които вдигнаха оръжието, онези, които дезертираха, косовските бежанци, които се скитат по гората, и белградските бежанци, които се скитат по улиците с деца на ръце, търсейки недостатъчните скривалища, когато сирените засвирят. Надявам се, че пилотите на НАТО няма да оставят след себе си жените и децата си, които видях как плачат по CNN, докато мъжете им излитаха към военните цели в Сърбия. Надявам се, че всички ще оцелеем, но не и този свят такъв, какъвто е. Надявам се, че ще успеем да го пречупим: наречи го демокрация, наречи го диктатура. Когато НАТО преценява, че 20 000 цивилни жертви е малка цена за мира в Косово, когато президентът Клинтън казва, че иска Европа да бъде безопасна за американските ученици или сръбският президент Милутинович казва, че ще се бием до последната капка кръв, винаги имам чувството, че говорят за моята кръв, а не за своята.

И в такъв случай те всичките не само стават мои врагове, а зверове, върколаци, които минават от икономическата политика към демократичните човешки права през количеството кръв, необходимо (като гориво) това да се осъществи.

Днес е вторият ден след. Отидох на пазара и на черната борса, на Каленич. Пак е живнал, адаптирал се е към новите условия, новите потребности: няма държавен хляб, но има много брашно, няма официална информация по официалната телевизия, но има слухове сред изплашеното население за това, кой побеждава. Тинейджърите по кьошетата се хващат на бас: чии самолети са свалени, наши или техни, кой по-добре лъже, кой най-добре прикрива жертвите. Кой по-добре показва победата или жертвите. Като че ли става въпрос за футболен мач на равностойни отбори.

Градът е тих и парализиран, но функционира, изнасят боклука, имаме вода, имаме ток… Но къде са хората? В къщите, в креватите, в скривалищата… От мъже и жени приятели чух няколко лични истории за нервното им разстройство. Онези малкото, които имаха нервно разстройство още от началото на войната в Косово, значи преди повече от година, сега се чувстват по-добре: реалната опасност плаши по-малко, отколкото въображаемата. Не успях да се справя с невидимата война, която водя с конкретните нужди: хляба, водата, лекарствата… И, много важно: сега виждам край. Най-накрая и ние в Белград получихме онова, което го имат в цялата останала Югославия: война на собствената си територия. Получавам 10-20 електронни съобщения на ден от приятели и хора, които съм срещнала случайно: мислят за нас, за мен и моето семейство, и ме подкрепят морално. Чувствам, че аз би трябвало да им дам морална подкрепа, на мен в този момент ми трябва само материална подкрепа, моят морал се създава от моите нужди.

Хората се събират по къщите, за да дочакат бомбардировките заедно: хора, които се познават едва-едва, които са се правили, че не знаят, или наистина не са знаели какво става в Косово или че НАТО през цялото време заплашваше съвсем сериозно. Седим заедно и си делим нещата, които имаме. Солидарността и нежността събуждат най-добрите черти на сърбите. В заключение: знаех, че обичам нещо в моя народ…

Моя приятелка немкиня, която живее в Белград, ми се обади по телефона: казва, не напуснах страната, не изведох децата си навън, дори току-що родените внучета. Дойде ми до гуша, искам да водя свой личен живот. Моя приятелка феминистка иска да направим семинар в Панчево, което е доста бомбардирано, за да организираме литературна вечер. Но нямаме бензин, трябва да си купим колелета.

Телефонираме си една на друга през цялото време, като търсим и даваме информация: децата са най-добри в това, предпочитат в кризисната ситуация да бъдат активни вместо пасивни. Ние възрастните ги малтретираме с нашите страхове, а те са прекалено млади, за да лъжат или да съчиняват така, както ние го можем: играят си с факти и новини. Общо взето сме добре информирани чрез мрежата на децата, чрез чуждите сателитни програми и местните телевизии.

Мисля за албанците в Косово, за своите приятели и техните страхове, знам, че им е по-зле отколкото на нас тук; страхът в мен расте при тази мисъл, значи това не е краят.

Нямам мечти, спя тежък сън и се страхувам от събуждането, но съм щастлива, че още не се е случила истинската трагедия, все още всички сме живи и постоянно гледаме да го потвърждаваме.

И да, времето, хубавото време, наслаждаваме му се и се плашим от него: колкото времето е по-лошо, е по-трудно да се бомбардира, но колкото времето е по-хубаво, толкова бомбардирането е по-точно. Питам се хубавото или лошото време ни трябват, за да оцелеем?

Вечерта преди бомбардировките най-сетне гледах филма на Бенини “Животът е хубав”. На следващия ден всичко ни се случи и на нас. Може би не трябваше да го гледам, но сега е прекалено късно: и разбирам, че във всяка война, която водят Великите Мъже, най-сигурно е мястото на жертвата.

П.С. В този момент сирените прекъсват моето писане… сирените са моят цензор и моят дълг. Включвам телевизора на CNN, за да видя защо свирят сирените в Белград, казват, че не знаят. Местната телевизия ще ни каже едва

когато всичко свърши.

26 май 1999

Нашият всекидневен досаден живот става важен, ден след ден, докато го снимаме. Това е животът на всеки, разбирам го, не само моят, и ако се случи някой да влезе във филма по един или друг начин, общата картина става по-убедителна, по-ясна, и всички ние, актьорите във филма, изостряме нашето възприемане чрез открития разказ за липсата на вода, на ток, за кошмарите, за сънищата, за липсата на бъдеще освен трудното минало… Докато снимахме днес, влязохме в зоната на опасност край Батайница. Имаше тревога и пред нас спря една военна кола. Не успяхме дори да си извадим разрешителните, а те вече бяха насочили оръжието си към нас. Буквално щях да загубя съзнание. Трябва да съм луда, за да работя това. Но те бяха много любезни и колегите ми обясниха, че те само си вършат работата. Накрая ни предупредиха да се крием, защото Батайница постоянно е обстрелвана, и пак се запитах, защо ми трябва всичко това. Истинският въпрос обаче е: защо всичко това се случва, тази лудница, как да запазим здравия разум, когато всички са полудели? Това е високо рискова политика, както казва моят мъж, която се е превърнала в политика на абсолютния риск.

Тогава отидохме на ресторант на един кораб на Дунава: хубаво място, където някога харчехме всичките си пари за няколко часа вечност… Храната все още е добра, но няма морска: да, загубихме морето. В ресторанта няма жива душа и го затварят в 7 часа. Това, че не можем да имаме тези няколко часа забрава, не ми позволява да се почувствам нова, да стана добра… Връщайки се вкъщи през моста, видяхме малко хора, които се събираха за политически организираната акция “Да Браним Мостовете С Телата Си”. Концептуалистката Марина Абрамович правеше нещо подобно, но предлагаше своето тяло, не чуждите…

Днес срещнах моята приятелка италианката. От известно време се е върнала в Белград, тук е прекарала години наред. Разказва ми как Италия се е пробудила, след като рибарите във Венеция бяха обидени. Казах: Италия е и моя страна, la mia Italia , но че не мога да разбера един италиански живот да струва колкото 100 сръбски или 1000 албански: това е цената на пробуждането. Чух, че лекарите съветват бременните в началните месеци на бременността да абортират. Не знам защо, дали става въпрос за радиацията или политико-икономическото положение? Една лекарка каза: такъв съвет бих дала на дъщеря си. Също така по BBC чух, че в бежански лагер в Македония са родени 1000 бебета. Животът продължава, хвала на Бога.

2 юни 1999

Преди повече от месец, когато се хващахме на бас за датата, на която войната ще свърши, аз казах 2 юни без всякаква причина. Днес този ден дойде. Снощи токът дойде след 24 часа, след полунощ: слушахме напрегнато “Свободна Европа” на тъмно, на свещи. Когато токът дойде, не се прехвърлихме на CNN, защото чуждите телевизии вече не ни споменават.

И все пак, продължавам да имам чувството, че денят е днес. За първи път, откакто войната започна, от политически идиот се превърнах в разумна личност, ако не във вещица, и видях причината войната да свърши.

Някакви хора изразяваха емоциите си по радиото: чувствата на политическия идиот, който най-накрая съчини политически и теоретичен език, какъвто през всички тези месеци хората от чужбина изискваха от мен. Гордеех се с хората от радиото, но изведнъж се изплаших, че всички те ще се върнат, те – като победители, които и да са те, те, които не бяха в Белград по време на ужаса, и че ще ни превземат със своя фин език, на който се възхищаваме. И пак някой ще ни направи на луди, ще ни излъже, същите муцуни или нови муцуни, добри или лоши. Всичко това е едно и също, проблемът е в езика, езикът, който ние, политическите идиоти, не можем да контролираме, а само го слушаме. Да, копнея за мира, но се и плаша от него: нежно, като в някаква голяма любовна история, която е прекъсната от раздялата. Не съм сигурна, че ще се справя, целият този покой, изцедена съм от войната и примирена, за да оцелея. Приятелката ми от Италия ми каза: нямате ток, вода, хляб, а ти звучиш в добро настроение. И съм, казах, дори не мога да си спомня кога заради всичко това съм била в лошо настроение. Повечето хора наистина ти обръщат гръб, когато си в неволя, сега знам това, но някои не го правят: и това наистина е невероятна изненада. Целият този ужас трябваше да бъде изминат заради няколкото души, които познах в него и разбрах от какво се състои хуманността. Загубих повечето си приятели и роднини, но затова пък намерих няколко, в които никога няма да се съмнявам. Толкова скучно ни е станало, че едвам се търпим едни други: няма какво друго да правим. Децата се карат с нас, че не ги пускаме да излизат навън под бомбите, защото няма какво да правят, когато стане тъмно. Аз казвам, хайде да си приказваме, забравили сме да си разказваме истории един на друг, да се развличаме както в миналите векове. Но за тях да седят на тъмно с родителите си звучи напълно пораженчески. И плачат, ако са малки, или се цупят, ако са големи. Баща ми отиде в банката редовно да плати тока и телефона, които всъщност никой не плаща през тези месеци. Служителката му била ужасно бясна. Казала му: тъпо старче, държиш ме тука при обявена тревога, за да похарчиш последните си пари. Нима не можеш да се разбунтуваш? Видя ли докъде ни докара вашето глупаво послушание? Баща ми жестоко се обидил, както винаги през последните няколко години, откакто към него не се отнасят с дължимото уважение, което се изисква към един пенсиониран генерален директор. Но на мен ми каза: разбирам я, макар че не е права, държавата си е държава, баща ми беше служител на австро-унгарската държава…

12 юни 1999

Войната полека излиза от нашето всекидневие: снощи ресторантите и кафенетата около нас отново отвориха и улиците бяха пълни с хора, които правеха какво ли не, различни неща от онези, които правеха по време на бомбардировките, когато също бяха на улицата. Изчезна напрежението, има повече светлина и магазините пак продават кока-кола 24 часа на ден. Днес чуждите войски влизат в моята страна: народът не се чувства окупиран, но се чувства неприятно, както по време на първите дни на бомбардировките. Никой всъщност не знае какво означава това за нашето бъдеще, дали можем да се справим с това и как. Великите сили, които се борят за нашата минирана, свята пуста земя: големи престъпления, големи думи, разруха… Единственият начин човек да остане събран е да приеме нещата такива, каквито са, без воал, но със силата и съзнанието, което придобиваме от чуждия опит.

Руснаците влизат от север, британците от юг, войници с различен цвят, като в някакъв холивудски монументален филм. На мен лично не ми пречи, чувствам се по-малко изолирана; нека да дойдат всички, нека да смесят своите истории и разкази. Само да не издигат стена.

mailto:webmaster@alexandria-press.com